Венера Филева

„Винаги съм обичала селата и хората в тях, както и така наречения, в нашето забързано ежедневие, „простичък“ живот. И си мисля, че едно от най-важните неща е да обичаме земята и да знаем как да се грижим за нея, да се научим да сме щастливи с малко и да ни радват малките неща. Както е на село.”

Венера Филева, 27 г., гр. Благоевград

Силвия Гергова

„Това е невероятен шанс за младите да избягат от забързаното градско ежедневие, да научат повече за културното ни наследство, да обогатят кулинарните си умения и най-вече – да помогнат,  макар и за кратко, на възрастни хора.”

Силвия Гергова, 24 г., гр. София

Джансу Шефка

„С осъзнаването ни като личности всички ние още по-силно се стремим да не изпуснем нишката на българските бит и култура. А те вървят ръка за ръка с грижовността и обичта на нашите баби и дядовци. В село Стоевци видях всичко това събрано накуп и надеждата ми се събуди от един дълбок сън – надеждата, че все още има добри и милосърдни хора, готови да помогнат и дарят любовта си.

Всички топли спомени от село Стоевци, сгушени в сърцето и съзнанието ми, е невъзможно да бъдат описани. За тази доброта, милост и искрена любов думите нямат нужната сила да ги обяснят и предадат. Само за пет дни ние успяхме да достигнем до ядрото на българщината и българския дух. Докато си създавахме една сговорна приятелска дружинка, ние научихме за традициите и бита на Стоевци, които са по-устойчиви и вековни дори и от най-старата буталка за матан в селото.

Благодарение на бабите и дядовците, които така невероятно и сърдечно се грижиха за нас, обикнах още веднъж селото и българското. В края на нашия престой разбрах, че всички рано или късно ще се върнем – било то в Стоевци или в своето село, или в някое друго, което след дълги години ще бъде на децата и внуците ни.”

Джансу Шефка, 22 г., Добрич

Камелия Ангелова

Казвам се Камелия Георгиева Ангелова, на 17 години от град Трявна. За проек­та „Приеми ме на село” разбрах още миналата година, но за съжаление нямах въз­можност да участвам. Но пък тази година вече знаех и си казах, че няма да пропусна тази великолепна възможност.

Когато бях малка, си ходех много често на село. Прекарвала съм дори сед­ми­ци там. Но с течение на времето ходех все по-рядко и по-рядко. Хората там на­маляваха с всеки изминал ден – търсеха работа и убежище в града. С раз­ви­тие­то на новите технологии и модернизацията повечето от тях смятаха, че старите български занаяти са отживелица и че сега живеем в други вре­мена, където може да си купим всичко с пари, вместо ние самите да си го напра­вим. Вярно е, че в днешно време не всеки има възможност да си произ­веж­да сам всичко необходимо, но какъв народ сме като не знаем най-старите си традиции и обичаи?

Именно чрез този проект ние имахме възможност да научим много от на­ши­те „баби и дядовци под наем” и по този начин да съхраним българското в нас. Така ще има какво да предадем на нашите деца и нашите внуци и ще ги убе­дим, че в България е много по-хубаво от която и да е друга страна. И дори и да решим да търсим по-добър живот навън, не бива да забравяме кои сме и от къде сме тръгнали. В противен случай оставаме непознати за целия свят.

Камелия Ангелова, 17 г., гр. Трявна

Пламена Фотева

„Казвам се Пламена и иначе прекрасното ми и цветно детство имаше само един сериозен недостатък – нямах си село, в което да се скита и да вилнее ду­хът ми, да джапа из вировете, да дърпа котката за опашката и да над­нича по няколко пъти в полозите на кокошките, снесли ли са отново яйца с жъл­тъци, ярки като юлското слънце.

Изглежда животът винаги се извърта по някаква своя странна и неведома ос, за да ни отведе пак там, където винаги сме искали да бъдем и затова мое­то бягство от градските улици това лято ме свърза с група прекрасни хо­ра в най-хубавото и щастливо село на света – село Стоевци. И не само то­ва, ами ме дари и с едно ново семейство от „съвнучета” и повече баби и дя­дов­ци, отколкото човек би могъл да си мечтае. Думите са немощни да опи­шат радостта ми от тази внезапна среща и от отрязъка от време, който пр­е­ка­рахме заедно и който никога няма да забравя. А няма да го забравя, за­що­то съм сигурна, че това е само началото на една история, която тепърва има да се пише и в която предстоят много завръщания. Защото това е сми­съ­лът на тайнството да имаш дом и семейство – да приютяват всичките ти скитания, да пазят душата ти от пропиляване и да те чакат винаги в края на всеки път.“

Пламена Фотева, 27 г., София

Елена Стоянова

„В Габровския край, и по-точно в с. Новаковци, вече съм известна като „вну­чето назаем” на баба Руми и дядо Пенчо. Не че преди това не бях нечие внуче, но след „Приеми ме на село” семейството ми увеличи състава си. Преди да ста­на „наемно внуче” приемах селото като „пълна скука”. След това, обаче, кар­тинката се промени. Сега селото за мен е символ на съхранените тра­диции, които се предават с любов на идните поколения и мили баби и дяд­ковци, чиито сърца, копнеят да бъдат стоплени с една добра дума.

А моята скромна, човешка душа побра десетки спомени и приятели – там, в полите на Балкана.“

Елена Стоянова, 25 г., гр. Попово

Вероника Йосифова

„Вярвам, че участниците в това приключение доказахме, че хората не сме тол­кова различни, колкото се самоубеждаваме. Най-важните неща за все­ки си остават непроменени с времето и поколенията. Просто „модерните хора” като че ли сме позабравили пътя към постигане на желаното. Нашите пре­красни приемни баби и дядовци, обаче, ни върнаха увереността, че можем да преоткрием този път. И не е трудно, необходимо е единствено да бъдем по – истински и сърдечни и светът ни ще стане именно такъв.”

Вероника Йосифова, 22 г., Габрово