Отзиви

„Здравейте. Аз съм Ваня, на 26 години съм, работя и дори съм омъжена! Случайно попаднах на публикация за Академия „Приеми ме на село“, която доста ме заинтригува. Влезнах в сайта, прочетох всичко, влюбих се в идеята и за мой късмет – имах още време да кандидатствам за участие. Кандидатствах и ме одобриха юхуу :)) Продължителността на Академията беше 7 дни, но мога с ръка на сърцето да кажа, че там ми се случаха толкова много нови неща, че ще има дъълго, дъъъълго да я помня. Видях доста неща за първи път и ме учиха на неща, които никога досега не съм правила – научиха ме да преда и да плета кошници, представяте ли си?! Не че е кой знае какво, ама нали пак някой трябва да ти го покаже, да ти го обясни, да те напътства, докато го правиш за първи път. А тези баби и дядовци, които ни учиха, бяха толкова мили, че наистина ти сгряват душата. Те искаха буквално за час-два да ни предадат целия си 80-годишен натрупан опит в дадения занаят. Като цяло програмата ни беше пълна от 9 сутринта до 19:30 вечерта, но на мен това ми хареса, защото по този начин виждаш още повече нови неща и имаш повече време да се упражняваш в новия занаят, който току-що са ти показали. Ако ме питате дали пак бих участвала – ДА, ДА и ДА! Препоръчвам го не с 2, не с 22, ами с 222 ръце. Ако искате децата Ви да видят какъв е обикновения, селски начин на живот – това е тяхната Академия. Тук освен, че ще ги научат да предат и плетат кошници, ще им покажат как се правят кашкавал, сметана, масло, ще точат кори за баница, ще месят и пекат пърленки, ще правят сладко и ще готвят за обяд. Освен това ще ги научат да доят крави/ кози/ овце, ще им се наложи да поработят и със селскостопанските инструменти – мотика, вила, търмък, ще видят как се подковава кон, ще се научат да присаждат дръвчета, да плетат, ще се научат (ако все още не могат) да играят български хора, ще послушат някоя лекция за символиклата в българските обичаи или пък ще станат свидетели на възстановката на някой наш древен обичай и още, и още, и още… Адмирации към организаторите и към община Габрово! Вие сте мечта! Мечта, чиято идея е да съхрани българските традиции и обичаи от едно време, и която ГО ПРАВИ! Цял живот ще съм Ви благодарна, че ме избрахте, че ми дадохте възможността да преживея всичко, да го видя с очите си и да го пипна с ръцете си! Поздрави от Казанлък <3″

Ваня Иванова, Казанлък

В петте ми дни на село имаше онова, което си бях поискала – грижовни баба и дядо, много хапване, работа в градината, спокойствие в природата. Но имаше и много, което не подозирах, че ще видя и получа. “Приеми ме на село” пробуди в мен вяра в българското гостоприемство, любов към позабравените традиции, умиление към изчезващото българско село и за първи път в живота ми, изпълваща ме всецяло гордост и радост, че съм не друга, а именно Българка!

Имаше и работа в градината, и готвене на познати и непознати ястия. С общи усилия, сготвихме тържествена вечеря за клуба на инвалидите, които пък, на свой ред се оказаха почти само бивши управници на селото и видни специалисти в професиите си. Беше абсолютно удоволствие да се разговаря с всеки от тях, защото освен пословичната им приветливост, притежават и напълно здрав разум, чувство за хумор и приповдигнат дух, които, не знам защо все се опитваме да се самоубедим, че точно на пенсионерите им липсват.

Запознаха ни с позабравената традиция на краденето на булка през плет. За първи път облякох народна носия. И в тези моменти, в носията, докато момъкът ме “крадеше”, и после, в каручката, докато конят потропваше с копита през улиците на селото и подминавахме спретнати къщурки, обори и навеси, строени преди сто години, а хората ни махаха от дворовете на къщите си с усмивка в девет сутринта, се почувствах цяла. Българка. Като баба ми, като прабаба ми, и като онези мои пра-пра баби, сред които все е имало една, “открадната” през плета.

И ако ме попитат “Къде е България?” ще кажа, че е в дома на дядо Продан, в къщата на баба Цанка, в кошерите на дядо Добри и че най-истинската родина се е скрила на село и само чака да я преоткрием.

С благодарности за всички участващи в проекта и замесени в осъществяването му!

Мирела Манчева, 16 г., гр. София

„Престоят на село те учи на изключително много неща – селска работа, бит, отношение между хората, местни традиции и т.н. Най – важното, което научих е, че семейството винаги може да остане сплотено и да живее в разбирателство само когато се правят компромиси от всички. Само, когато хората жертват егоизма си и живеят в полза на другия, може да съществува истинска любов. Любов, която не завижда, не дири своето, не се превъзнася, не се сърди, която всичко извинява.  Това правило се отнася не само за едно семейство, но и за страната като цяло.осъзнах и още нещо важно – в България има прекрасни хора! Хора със сърца, които не тръбят за делата си по медиите и не търсят светска слава. Хора, непознати на останалия свят, скрити зад серафимовото си палто от добрини. Хора, заради които си заслужава да живея тук, заради които бих се трудила и с които бих се борила за едно по светло общо бъдеще. Млади хора, не се лъжете от общите схващания, че българинът бил такъв и онакъв. Поживейте малко далеч от градския шум, от телевизора с гротескни образи, от ежедневието, препълнено със суета и надникнете поне с едно око в реалността на истински чистите души. Не смятайте, че в чужбина ще ви посрещнат с мед и питка и ще ви поканят с отворени врати у дома си. По добре отдавайте труда си там, където хората наистина имат нужда от вас, а именно в България. За заплащането не се грижете. Старанието винаги се заплаща подобаващо.“

Симона Горанова, 22 г., гр. София

За престоя ми в село Беломъжите мога само положителни неща да кажа. Тази седмица за мен мина прекрасно. Научих се на неща в кухнята, помагах в градината. Тази ситуация ме постави да покажа различна част от себе си и от моя характер – да работя в група, да живея на ново място, в чужд дом. Всеки си има своите задължения, които трябва да спазва. Отидох там с очаквания, че ще си прекарам много хубаво и точно това стана, дори и повече от това. Не познавах домакините и се чудих какви ще бъдат като характери и много се радвам, че са това, което са, защото научих толкова неща от тях и са хора, с които винаги бих разговаряла. И мога да кажа, че тази инициатива е много добра и задължително бих се върнала.

Анита Бакалова, 17 г., гр. Ст. Загора

Венци е типично градско момче. Живее и се съобразява с лудостта на столицата. Има само един дядо, с когото много се обичат – дядо го учи на шах, на риболов, говорят си по мъжки, но няма поляни, река, за крава да не говорим… Ето защо, когато майката на Венци разбра за инициативата „Приеми ме на село“ – 2015, тя въобще не се поколеба да го запише. Тъй като беше най-малкият участник, тя го придружи с особено удоволствие. Живяха една седмица в село Донино, в гостоприемната къща на баба Руми и дядо Иван, двете им кучета, трите им котки, отделно козички, зайци, кокошки и какво ли още не… Венци игра с тях, вземаше дейно участие в храненето им, видя къде растат гъбите, как се прави мляко, видя селска външна тоалетна, яде вкусни селски манджички. Майка му, от своя страна, се научи да меси… С дядо Иван майсториха нов кошер, с баба Руми събираха сено, и още, и още… Беше една незабравима седмица, без да броим срещите дори! На организаторите на „Приеми ме на село“, Венци и майка му са безкрайно благодарни, че им дадоха възможността да усетят и помиришат селото и живота в него, че ги запознаха с прекрасните баба Руми, дядо Иван, Ива, тамбуристката и всички други добри хора в Донино! Със сигурност Венци ще посети още едно село, в някое друго издание, където, вече мъж, ще помага в нелекия живот на село. С благодарност !

Галя Илиева, майка на Венци, гр. София

Инициативата „Приеми ме на село“ е едно прекрасно начинание, насочено към възраждане на българския дух. След участието ми, думата „село“ придоби нов, по-ценен смисъл. Селото е място на спокойствие, чист въздух, на аромат на пресни мекички и на чуруликане на весели птички. Звучи идеалистично особено за хората, свикнали на големия град, но усещането да бъдеш далеч от притесненията, шумът и лудницата са неописуеми. Участвай и ти, за да почувстваш колко щастливи са били баба и дядо на село.

Симона Ваклинова, 15 г., гр. София