Яна Иванова

Всеки път преди да потегля към ново вълнуващо преживяване си казвам: “Без очаквания!”

Да, ама никога не става така. И въпреки, че и този път си дръпнах поучителната тирада, като малко страхливо коте, сгушило се в тесния ъгъл на огромната стая на подсъзнанието ми, лежеше една малка надежда – да си върна Надежда. Същата, която изгубих нелепо преди почти 10 години и макар торбата на живота ми да беше пълна с шарени и разнообразни преживявания, тъгата по едно изгубено скъпо приятелство, зееше като дупка на дъното ѝ и я правеше някак празна.

Хубаво нещо е Вселената. Има една непоколебима сила, която не мож разклати. И колкото и да мъчиш да случиш живота по твоя начин, не ще успееш, ако не му е времето. И инаквото е вярно – дошло ли му е времето на нещото, няма сила, която да му се противопостави. Такава е, вярвам, и съдбата да нашата дружба. Не ѝ е било писано да се възроди по друг, обикновен начин. Специален случай е чакало. Български. И то възраждането ни се случи отма. Без сила. И думи не трябваха дори, ама ние нали сме си бъбривки, душите и ушите ни имаха нужда да го чуят. И се наместиха пластовете. И се напълни торбата ми. С Надежда.

 

Яна Иванова, 33 г., от Царево