Мирела Манчева

В петте ми дни на село имаше онова, което си бях поискала – грижовни баба и дядо, много хапване, работа в градината, спокойствие в природата. Но имаше и много, което не подозирах, че ще видя и получа. “Приеми ме на село” пробуди в мен вяра в българското гостоприемство, любов към позабравените традиции, умиление към изчезващото българско село и за първи път в живота ми, изпълваща ме всецяло гордост и радост, че съм не друга, а именно Българка!

Имаше и работа в градината, и готвене на познати и непознати ястия. С общи усилия, сготвихме тържествена вечеря за клуба на инвалидите, които пък, на свой ред се оказаха почти само бивши управници на селото и видни специалисти в професиите си. Беше абсолютно удоволствие да се разговаря с всеки от тях, защото освен пословичната им приветливост, притежават и напълно здрав разум, чувство за хумор и приповдигнат дух, които, не знам защо все се опитваме да се самоубедим, че точно на пенсионерите им липсват.

Запознаха ни с позабравената традиция на краденето на булка през плет. За първи път облякох народна носия. И в тези моменти, в носията, докато момъкът ме “крадеше”, и после, в каручката, докато конят потропваше с копита през улиците на селото и подминавахме спретнати къщурки, обори и навеси, строени преди сто години, а хората ни махаха от дворовете на къщите си с усмивка в девет сутринта, се почувствах цяла. Българка. Като баба ми, като прабаба ми, и като онези мои пра-пра баби, сред които все е имало една, “открадната” през плета.

И ако ме попитат “Къде е България?” ще кажа, че е в дома на дядо Продан, в къщата на баба Цанка, в кошерите на дядо Добри и че най-истинската родина се е скрила на село и само чака да я преоткрием.

С благодарности за всички участващи в проекта и замесени в осъществяването му!

Мирела Манчева, 16 г., гр. София