Възстановка на обичая „Пеперуда“ в село Новаковци

Обичаят „Пеперуда“ няма точно фиксирана дата, но се прави обикновено праз „петровия месец“, когато времето се засуши. В обичая за дъжд „Пеперуда“ (Пеперуга, Додола, Вайдудула) взимат участие дванадесет – тринадесет годишни момичета, водени от пеперудата (босо момиче, в някои краища – сираче, но винаги “чисто” (девица). Някога пеперудите играели голи и боси, облечени само със зелени клони, листа и храсти, които криели тялото и лицето. В къщи или при реката окичват пеперудата с различни треви и бурени, някъде с живи жаби или кост от незнаен гроб. Другите девойки са облечени само с ризи, а от препаската се спуска зеленило (клонки от бъз, бръшлян или върба). Цялата група обикаля къщите в селото и пее специална песен – молба на пеперудата за дъжд, отправена към Бога. В ритъма на песента пеперудата играе – подскача, маха с ръце и се върти в кръг. След нея стопанката я полива с вода, тя се отърсва от водата. В дар групата получава брашно, боб, мас и т.н, но никога – яйца. Забраната се свързва с предпазване от градушка. Ситото се търкаля и по начина му на падане се гадае за реколтата. На излизане от къщата стопанката търкулва празното сито и по него се гадае дали ще е сита или гладна следващата година. Накрая отиват на реката, където хвърлят зеленината и другите украси на пеперудата в реката и се пръскат една друга. Обичаят завършва с обща трапеза от получените дарове, като в някои райони се спазва изискването тя да се приготви от стара жена, бременна или кърмачка.

Пеперударските песни са част от старинните пластове във фолклорната музика. В текстовете им е вклинен молитвеният рефрен: “Дай, Боже дъжд”. Те се изпълняват групово, антифонно, в различни краища на България. Песните и танците на Пеперудата носят древен митологичен смисъл. Според изследователи корените на обреда са свързани с ритуали в чест на гръмовержеца Перун и на неговия наследник във фолклорното християнство Свети Илия.

„…Следваше възстановката на обичая „Пеперуда”. За целта ни облякоха в на¬род¬ни носии. Техните носии имат доста необичайни елементи, ха¬рак¬терни само за габровския край, не бях виждала такива до сега. Беше много въл¬нуващо, защото никога не съм имала подобна възможност. Мисля, че вся¬ка истинска българка трябва да го изпита. Гордостта да се облечеш в народ¬на¬та носия и да вървиш из селото с нея целия следобед. Гордостта да пра¬виш нещо, което са правили едно време нашите предци. Радостта да усетиш ис¬тинското, българското, нашето! По такъв начин се чувствах. Пред¬ста¬вих¬ме обичая доста добре предвид, че почти не бяхме репетирали. Чувствах всич¬ко около себе си преизпълнено с живот – ние пеехме и птичките пееха, ре¬ка¬та шумолеше, бабите се усмихваха. И тъй като, както казваха в селото – все¬ки български обичай завършва с трапеза, баба Пенка, която играеше сто¬панката в обичая, ни беше подготвила почерпка с кафе и палачинки. Тази гос¬топриемност на хората и това, че бяха така отворени за нас беше едно от нещата, което толкова ме изуми. Това е нещо, което рядко може да се ви¬ди в града – хората, с които се познавахме едва от три дни ни приемаха за свои приятели и ние ги приемахме за наши и за тези пет дни, които споде¬лих¬ме, наистина бяхме като едно семейство…“

Елена Станишева, 24 г., гр.София