Проект „ Приеми ме на село “

Или как 10 младежи станаха „внучета назаем“ в село Новаковци

Какво не ми харесва? Не е тайна, че селата прогресивно се обезлюдават и всеки ден от картата на България изчезват поредните кътчета, пазещи нашата история, самобитност и идентичност. И след като общото минало, културата, традициите и самосъзнанието за принадлежност са едни от факторите, определящи ни като нация, то за да съществуваме като такава, трябва да съумеем да съхраним това, което имаме. В селата са останали предимно възрастни хора, които трудно успяват сами да се справят с ежедневните си задачи. Същевременно, младите хора все по-рядко познават своите корени. Загубили връзка със селото и земята, днес мнозина нямат роднини, които да им покажат и да ги научат на основните дейности в областта на земеделието и животновъдството.

Тези разсъждения отвеждат Вероника Йосифова в село Новаковци в един слънчев и изпълнен с вълнения ден през есента на 2013 година. Тя пристига в габровското селце с още 9 младежи. Автобусът спира на центъра пред скупчените баби и дядовци с грейнали широки усмивки. Младежите се смълчават при вида на множеството, а очите им шарят по лицата на възрастните хора – вижда се, нетърпеливи са да ги поздравят с „Добре дошли”.

Стъписването им трае само секунди. Предразположени от милата картинка, младежите забравят доскорошните си притеснения и бързат да слязат на новаковска земя. Един по един изскачат от автобуса и се озовават пред няколко баби. Препречили са пътя им с топли домашни питки. Всеки младеж, който откъсва залък, бабите закичват с китка здравец. Дядовците пък окуражително потупват по раменете със загрубелите си от работа ръце.
Въодушевени от предстоящото съвместно приключение, бабите и дядовците повеждат своите „внучета назаем“ към домовете си и по пътя им разказват за селото и живота в него. Младежите развълнувано задават един през друг въпроси кое как ще правят през следващите пет дни заедно, а възрастните търпеливо разясняват всички подробности за предстоящата им работа по животните и градините.
Проектът „Приеми ме на село“ се проведе за втори път в края на август и началото на септември. Организаторите бяха залети от молби на младежи, изявяващи желание да станат „внучета назаем“. Ентусиазъм завладя и жителите на няколко села около Габрово, заради което второто издание на проекта бе значително по-мащабно. Това несъмнено се дължи на отзвука от миналогодишното пътешествие назад към корените на българските традиции и обичаи, което бабите и дядовците в село Новаковци изживяваха заедно със своите „внучета назаем“.

Организаторите:

„Идеята за тази прекрасна инициатива е на студентката по право в УНСС Вероника Йосифова, от гр. Габрово. През 2012 година Вероника участва в конкурс за есе на тема „Моите идеи за България”, организиран от „Онлайн Парламент”, със съдействието на Фондация „Фридрих Еберт“. Есето на Вероника за създаване на „Приемни села” в България, в които младежи да живеят известно време при „Приемни баба и дядо”, печели втора награда. Община Габрово подаде ръка на тази идея и я припозна като своя кауза. От тук нататък приказката започна сама да се пише. От 1 до 5 септември 2013 година в село Новаковци беше реализиран проектът „Приеми ме на село“. Инициативата стартира под патронажа на г-жа Таня Христова – Кмет на Община Габрово и беше реализирана от екип на Общинския съвет по наркотични вещества – Габрово, Центъра за обществена подкрепа към Община Габрово, Отдел „Култура и туризъм” към Общината и любезното съдействие на кметството в село Новаковци и Народно Читалище „Просвета-1931”. По-голяма част от стойността на проекта се финансира от Община Габрово, като първоинициаwтор на идеята, но не малка част от средствата, необходими за реализиране на проектните дейности, бяха дарени от габровски фирми“.

Много от пътищата, кръстосващи Новаковци, са от стари времена. Едни са асфалтирани, други – не. Те са кални при дъжд, а при горещо време – напукани и прашни. Гори почти няма, но е имало и то какви… За тях днес напомня 310-годишния дъб, обявен за защитен национален природен вид. Докъдето ти поглед стига, се простират обширни поляни, обсипани с овошки, и малки, приветливи къщи, от които от време на време се разнася симфония от животински звуци – кудкудякане на кокошки, мучене на крави, рев на магарета, грухтене на прасета…

 

 

 

 

Тук тече паралелен живот. Новото се случва, но в синхрон с установените от десетилетия традиции и обичаи. Местните още пазят знанията на предците си, както и много предмети от бита, преминавали като семейни реликви от поколение на поколение. Днес те могат бъдат видени в някои къщи в Новаковци, както и в музейната сбирка, създадена малко преди Коледата на 2000 година. Тогава под ръководството на настоятелството на читалище „Просвета-1931”, което дейно участва и в проекта „Приеми ме село“, се подреждат тематично всички предмети, дарени от жителите на Новаковци. Експозицията, която датира от края на XVIII и началото на XIX век, е разпределена в три стаи. В първата е представена „ашово“ (всекидневна) на старите къщи и в нея може да се види как новаковци от старо време са си осигурявали водата, как са приготвяли хляба и различни традиционни ястия. Втората стая разкрива как предците на новаквоци сами са си изработвали облеклото, цървулите, постелките и завивките. Третата стая е изпълнена с пособия, използвани в селското стопанство, и различни занаятчийски инструменти.
До тях се докосват и „внучетата“ от проекта „Приеми ме на село“ още в първите си дни в Новаковци. Заслушани в разкази за минали времена, един по един младежите вдъхват живот на експонатите в музея като се опитват да предат с вретено и да тъкат на стан.

Вероника:

„Аз бях при най–младите баба и дядо – Димитринка и Слави, които дори се затруднявам да нарека „баба” и „дядо”, тъй като са далеч от онази възраст, с която асоциираме тези названия. Димитринка е кметски наместник в селото, а Слави – таксиметров шофьор. Въпреки, че бяха най–младите приемни баба и дядо, те успяха да ми покажат много традиционни дейности, доказвайки, че е възможно съчетание на обичаите и наложеното модерно ежедневие“.

Още с пристигането си в Новаковци, Вероника и останалите младежи са разпределени по двама при „приемните си баби и дядовци“.
За петте дни, в които съжителстват заедно, всички следват предварително изготвена програма. Планът е начертан от бабите и дядовците, които участват в проекта, с помощта на кметския наместик и организаторите на „Приеми ме на село“. Направили го, за да са сигурни, че гостуващите младежи ще се запознаят максимално с местния бит и култура, ще видят, чуят, опитат и „измайсторят“ възможно най-много неща, въпреки краткия си престой.

 

 

 

 

 

Подготовката на проекта отнела на организаторите около два месеца. Най-напред набрали желаещи да се включат в инициативата младежи. Те трябвало да отговарят на простичко условие – да нямат село и да са готови да научат нови неща за селския бит и начин на живот. След като избрали кандидатите за „внучета назаем“ организаторите провели срещи с жителите на село Новаковци. На тях им разяснили всички подробности за проекта и тяхното участие в него. Както и очаквали, много от новаковци приели скептично идеята. Някои проявили крайна незаинтересованост от подобни инициативи. Или пък подходили с подчертано недоверие. Сред причините за притесненията им била тази, че много от тях живеят сами или в изолирани и отдалечени къщи. Имало и такива, които изявили желание да се включат в проекта, но се тревожели от факта, че в домовете им липсвали достатъчно удобства и условия за „градските деца“. Други в групичката на „съгласните по принцип“ пък срещнали отпор от роднините си, които не ги подкрепили в готовността им да станат „баби и дядовци под наем“.
Напук на преобладаващия сред новаковци скептицизъм няколко семейства откликнали с ентусиазъм на идеята и в началото на есента на 2013 година приемат в домовете си „внучета назаем“.

Организаторите:

„Техните мотиви бяха, че подобна инициатива ще помогне наистина за подобряването на комуникацията между поколенията и ще оживи както селото, така и домовете им. Възрастните хора на драго сърце приеха младежи в домовете си, тъй като всички те имаха нужда да забравят за известно време самотата и еднообразието, които ги бяха обзели. На село животът е прекалено скучен и монотонен и пристигането на деца и младежи би съживило до някъде селската атмосфера. Децата и внуците на повечето „приемни баби и дядовци“ са на далече, виждат се рядко, и по този начин според нас, домакините от Новаковци, макар и за малко ще могат да обгрижват някого, да си поговорят с младежи, да ги научат на нещо ново и различно, а и също така биха могли да получат и помощ в ежедневните домакински дейности. От друга страна ние като организатори бяхме задължени да успокоим бабите и дядовците, че децата, които ще участват в инициативата не са с рисково поведение, че ги познаваме и гарантираме за тяхното пълноценно и ползотворно представяне в проекта“.

Съвместното приключение започва с взаимно опознаване. Още от първия ден на село „внучетата“ преодоляват стенителността и притесненията си, предразположени от топлината и милите думи, с които ги посрещат техните „баби и дядовци под наем“. Помежду им съвсем естествено възниква искрено приятелство. Младежите свободно задават въпроси за живота на село, а възрастните хора с готовност им разказват истории от ежедневието си. Наред с тях си припомнят и миналото си. Бабите и дядовците споделят за годините на своите младини, за тогавашните си мечти и стремежи, а „внучетата“ мислено се пренасят назад и си представят как биха живели в онова време.За петте си дни в Новаковци младежите с желание и вълнение усвояват всички традиционни домашни дейности, а техните „баби и дядовци“ им предават знанията си с търпение и много любов. Заедно косят трева, прекопават лозя, берат царевица, вадят картофи, водят добитъка на паша, доят кози, приготвят сирене от саморъчно издоено мляко, носят вода с менци, цепят дърва за огрев, приготвят домашна храна от продукцията, добита в градините….

Вероника:

„Аз съм левичарка, но успешно от втория опит се справих с рязане на царевица с дясна ръка. Защо се наложи това да стане с дясна ръка и до сега не съм убедена, но дядото, който ми показваше тази дейност настояваше именно тази ръка да е водещата. На гости на една прекрасна баба, „внучетата назаем” се опитахме и да издоим една, вероятно специално подбрана, послушна козичка, а след товa, под вещите напътствия на отзивчивия ни домакин, и сами да приготвим палачинки с издоеното мляко“.

Дните неусетно се изнизват покрай работата в градините и в грижи за животните, от което често се пораждат множество комични ситуации. Следобедите често прекарват в читалището. Там „внучетата“ изпълняват народни песни с групата за автентичен фолклор. „Бабите и дядовци под наем” също участват в занимания, но от друго естество. Те посещават уроци по компютърна грамотност, които водят техните „внучета назаем”. Възрастните хора с вълнение разучават достиженията на съвременна комуникация, учат се как да работят с компютър и как да си направят профили в скайп и фейсбук. Младежите не пропускат и да им пуснат някои свои любими поп парчета, както и да ги запознаят с бийтбокса и брейка.
Заученото при усилените репетиции в читалището „внучетата“ показват в една от последните си вълшебни вечери в Новаковци. Пред озарените от гордост и радост лица на своите „баби и дядовци“ младежите изнасят концерт с читалищната група за автентичен фолклор. Представят авторска песен, включваща фолклорни мотиви и бийтбокс.

Вероника:

„Кулинарията бе една от най–интересните дейности и повечето от нас упорито се въртяхме около бабите, които като всички баби се справят прекрасно с това начинание. Баници с домашно разточени кори, яйца и сирене, пататник, пърленки в селска пещ, гозби с продукти от градината и какви ли не вкусотии приготвихме с помощта и под умелите указания на нашите „баби под наем”.

Когато не се трудят в кухнята и в градината или не се забавляват с песни и танци в читалището, „внучетата“ слушат стари легенди, които бабите и дядовците помнят от предците си. Като тази за възникването на село Новаковци.

Историята разказва за 80-годишният Банко, който някъде между 1700 и 1750 година кметувал в село Дъскот. Стадата му пасели из вековни дъбови и церови гори. Банко бил всеотдаен към съселяните си, а те го тачели и обичали от сърце. Всички живеели в разбирателство и взаимопомощ. Идилията била нарушена след една злополучна случка. Началото на края на спокойствието на Банко и неговите съселяни сложил турски ерген от съседното село Сърбеглии, сега Яворец. При обработката на нивите, граничищи с тези на Банко и съселяните му, турският ерген харесал българска мома. Една сутрин отишъл на нивата да я иска от родителите й. Момата не му казала, че има любов с български момък. Обещала му, че ако дойде вечерта, ще му пристане. Според уговорката обаче момъкът трябвало да остави сподвижниците си на влизане в селото. Така и станало. В дома на момата го поканили на софрата. Като се нагостил турският ерген започнал да увещава избраницата си да му пристане. Срещнал отпор обаче и взел да я дърпа към изхода, за да я отвлече. В този момент се появили любимият й и баща му. Удушили турския ерген и го заровили. През това време приятелите му като видели, че не се връща с часове, решили да се върнат без него в Сърбеглии. Минали дни. Сърбеглии като видели, че няма и следа от турския ерген тръгнали да го търсят с пандурина /полицая/. Първо отишли при кмет Банко. Дали срок от три дни да се намери турския ерген. На четвъртия ден турски войници арестували кмет Банко и го откарали във Видинския затвор. Там той престоял три месеца. От затвора Банко пратил хабер до ходжата в Севлиево, викал го при себе си в затвора. Обещал му откуп – 50 декара ливада, само и само да го освободи. Ходжата приел и кмет Банко бил освободен. Не минало и седмица, когато пристигнал ферман от султана – селото да се изгори до основи, ако в срок от три дни не се открие убиеца на богатия турски ерген. Изпаднал в нова безизходица, дядо Банко заклал вол и направил курбан на връх Банковица. Извикал цялото население от селото и заедно яли и пили до насита. Накрая Банко им разкрил за заплахата и курбана завършил с плач и отчаяние. За да спаси тримата си сина – Новак, Драган и Драгия, Банко ги отпратил в три различни посоки с част от съселяните. Поръчал им да се установят, където в гората изворче намерят. Така и направили. Минало време и кмет Банко тръгнал да ги търси. Намерил ги и на имената на синовете си той нарекъл днешните села Новаковци, Драгановци и Драгиевци.

 

 

 

 

Легендата разказва още, че на синовете си Банко нарича и църквата „Света Троица”. Намира се до местността Банковица и преди Освобождението в нея черкували всички от Новаковци, тъй като в селото нямало църква. „Света Троица“ била на три пъти опожарявана от турците, защото Банко не се подчинявал на нарежданията черквата да се строи в земята, а над нея да се вижда само покривът й. След третото опожаряване Банко поръчал кръста, иконите и църковните книги да бъдат подарени на новостроящата се тогава църква в село Гъбене.

Организаторите:

„Трудно може да се разкаже една история. Всичко протече сякаш „на един дъх” и всяко нещо, което се случваше в Новаковци, бе ново, необичайно, неповторимо и безкрайно интересно. Носенето на вода от извора с менци на рамо, доенето на кози, ваденето на картофи, дърпането на баница, заучаването на народни песни и пр. – всички тези дейности бяха съпроводени с много забавни и дори на моменти комични ситуации. Голяма част от младежите за първи път се докосваха до домашни животни и страхът, който девойките изпитваха от тях, беше повод за много закачки от страна на бабите и дядовците… Не знаем дали беше случайност или просто имахме късмет с нашите „внучета” и „баби и дядовци под наем”, но те наистина се чувстваха прекрасно заедно. Може би са имали нужда от една такава емоция и преживяване. Вероятно и на едните и на другите им е липсвала тази възможност за общуване с „другото поколение”. Ние самите бяхме изненадани от тази обич и привързаност, която се появи между млади и стари. Което всъщност ни мотивира да продължаваме да работим за разрастването на тази инициатива. Убедени сме, че тя е нужна и че е един от начина, по който можем да „свържем” прекъснатата връзка между поколенията и да съхраним българщината – чрез ценностите, традициите и обичаите на нашия народ, запазени в българските села“.

На раздяла си казват не „сбогом“, а „доскоро“ и си обещават да поддържат връзка – да се чуват и да се видят отново. С насълзени очи младежите се качват в автобуса, променени от мъдростта и знанията, които са попили от своите „баби и дядовци под наем”. Махат за довиждане на възрастните, скупчени на площада, както в първия ден на тяхното съвместно приключение. И те вече са други заради досега с младото поколение, техните съвременни технологии и неутолимо желание да се учат.

Вероника:

„Успяха да ни покажат, че когато правим всичко със сърце, когато сме отворени към другите и даваме нашата любов на света, нещата се случват много по – лесно, а животът е различен… приятно различен.
Хората всъщност не сме толкова различни, колкото се самоубеждаваме. Най-важните неща за всеки човек си остават непроменени с времето и поколенията. Проблемът е, че „модерните хора” като че ли сме позабравили пътя към постигане на желаното. Тези възрастни хора ни върнаха вярата, че можем да го преоткрием. И не е трудно, необходимо е просто да бъдем по – истински и сърдечни и светът ни ще стане именно такъв“.

Оригинална статия – тук